В нито една област на медицината причинно – следствените отношения не са и не биха могли да бъдат опростено непосредствени, както е в механиката например, тъй като винаги между симптома и болестта стои индивидуалния реагиращ човешки организъм. Когато разкриваме етиологията на психичното разстройство ние всъщност търсим взаимоотношението между водещата причина и условия или съпътстващите фактори на заболяването. 

По своята същност анализът на етиологичните фактори представлява търсене на отговори на следните въпроси:
1. Защо точно това заболяване?
2. Защо точно в този момент?
3. защо не настъпва оздравяване?
Установено е, че етиологичните фактори могат да въздействат на различни етапи като предразполагащи, като отключващи и като поддържащи психичната болест.

Предразполагащите фактори са тези, които увеличават вероятността индивидът да развие дадено заболяване в неопределено бъдеще. Предразположението може да бъде включено още в наследствената заложба или да бъде придобито през различни периоди от жизнения цикъл. То може да бъде общо, например личностови черти към тревожност, така и пациентът да е изложен на повишен риск от почти всяко психично разстройство. Но то може да бъде и специфично – например генетично предразположение към органичен мозъчен синдром, т.е. пациентът да има повишен риск към определено психично заболяване. При съобразяване на предразполагащите фактори голямо значение има оценката на личността. В това отношение психологическите тестове понякога дават само частични данни, тъй като при пациента е стартирал болестен процес. Ето защо, е добре да се събере допълнителна информация от няколко надеждни информатори – само така може да се гарантира пълнота и обективност на изводите защо пациентът е реагирал с точно това заболяване.
Отключващите фактори са събития, които непосредствено предхождат разгръщането на психологическото разстройство. Те определят кога ще се появи заболяването, но не и какво ще е то. Например житейски събития, свързани със загуба могат да отключат, провокират почти всяко психично разстройство, към което пациентът има уязвимост/ предразположеност/
Поддържащите фактори са онези допълнителни условия, поради които разстройството трае повече от очакваното време или те /поддържащите фактори/ противодействат на лечението. Понякога самото лечение може да е неадекватно или лекарското поведение да засилва страховете на пациента. Поддържащ болестта фактор може да е зависимостта на болния от болничното заведение, тъй като продължителното хоспитализиране води до загуба на социалните връзки и социалните умения.
Съвременната клинична психология разглежда етиологичните фактори в контекста на био- психо- социалното направление. Според него всяка група от етиологични фактори се анализира въз основа на трите вида предпоставки- биологични , социални и психологични. Или това е т. нар. системен подход при условията на етиологията на психичната болест .

Пример за системен подход: 
1. Предразполагащи фактори:
а/ биологични предпоставки – генетични, вътреутробни въздействия, родова травма, наранявания, водещи до инвалидност или до мозъчни заболявания;
б/ социални предпоставки – емоционална или физиологична депривация в ранното детство в следствие на семейни конфликти, осиротяване или развод, хронични проблеми от професионално, семейно, жилищно или финансово естество, липса на даващи опора взаимоотношения;
в/ психологични предпоставки - неадекватни родителски модели– майка – алкохоличка /ниска самооценка/, някои неблагоприятни личностови черти към невротизъм и тревожност.
2. Отключващи фактори:
а/ биологични предпоставки – скорошно физическо заболяване, нараняване, водещо до инвалидност, злокачествено заболяване, заплашващо с обезобразяваща операция;
б/ социални предпоставки – скорошни жизнени събития, свързани със заплаха и загуба – уволняване, пенсиониране, напускане на дома от децата, развод, смърт;
в/ психологични предпоставки – реакция на индивида спрямо загуба на себеувереност при загуба на близък или обезобразяваща операция, безпомощност и безнадеждност.
3. Поддържащи фактори :
а/ биологични предпоставки – телесни дефекти , остри болки поради телесно заболяване, неприемане на лекарства или нежелани ефекти от приемането им;
б/ социални фактори – неблагоприятни социални условия на живот – спи под моста, липса на интимни връзки – до 22 г. човек трябва да има поне поне една продължителна интимна връзка / минимум 6 месеца/ - показател за адаптивност, зрялост, безконфликтна независимост, негативни въздействия на семейството , липса на даващи опора взаимоотношения;
в/ психологически предпоставки – липса на очакване за оздравяване, изразени неблагоприятни личностови черти/ ниска самооценка, незадоволена липса от зависимост – не сме усещали любов, грижа/депривация/. Може да искам да съм болен, за да се грижат за мене- симулирам.

ИЗСЛЕДВАНЕ НА БОЛЕН С ПСИХИЧНО РАЗСТРОЙСТВО /СНЕМАНЕ НА АНАМНЕЗА/
Изследването на пациент с психична болест в много отношения е повлияно от общия медицински модел . Събират се сведения за настоящите оплаквания на болния, търси се тяхната евентуална връзка с наследствени фактори, с предишни заболявания, с фактори на средата и минали събития. Снема се, в последствие, психичен статус и при необходимост се провеждат допълнителни параклинични/ около диагнозата за психичното разстройство/ изследвания, имащи отношение към състоянието на пациента. Прилика има и в използването на основните източници на информация.

Чрез разговор с пациента и чрез наблюдение се набират значимите сведения. Основната разлика между класическия медицински преглед и анамнезата на болен с психично разстройство е в обектът на изследването. При психично болния пациент обект на изследване са душевните преживявания, т.е. той не може да бъде обективно наблюдаем, а са необходими специализирани умения, чрез които специалистите обобщават косвено за психическите преживявания на пациента, т.е. при снемането на анамнеза на психично болен информацията преминава през двойна бариера на субективност. Един път от пациента и втори път от страна на изследващия. Възможно е пациентът умишлено да овладява невербалното сигнално значение на жестовете и мимиките си. Също така, поради собствената си неопитност е възможно клиничният психолог да изтълкува погрешно стеснителност или сдържаност като аутизъм или като вцепеняване/ступор/. Ступорът е основен симптом на тежката тревожност като психично разстройство.

Първото умение, което изследващият трябва да овладее е да наблюдава и да описва точно поведението и преживяването на пациента без да бърза с квалификации и с приписване на симптоми. Когато болният е в състояние да дава надеждни сведения за себе си изследването протича под формата на разговор/клинично интервю/.Психологът задава насочващи въпроси и регистрира точните отговори на пациента.

Най-същественото умение, което трябва да придобие клиничният психолог е да комуникира адекватно с всеки пациент, независимо от състоянието му, отношението към изследващия, социалния му статус, възраст, пол. Овладяването на това умение се постига по два начина 

1. чрез наблюдаване работата на опитен специалист с различни пациенти и в разнообразни ситуации;
2. чрез самостоятелна практика под супервизията на своя учител.
При водене на интервю с пациент с психически оплаквания се спазват някои основни правила. Преди всичко трябва да се покаже зачитане на личността на пациента, като му се отдели достатъчно време и се осигури обстановка, предразполагаща към конфиденциалност и внимателно изслушване. Водещ на интервюто остава клиничният психолог, който , показвайки своето напълно доброжелателно приемане на пациента, запазва професионалните граници като не позволява прекалена фамилиарност, нито пълна отстъпчивост спрямо необосновани искания и поставяне на условия от страна на пациента. Винаги при клиничното интервю се започва от актуалния проблем, споделян от болния. Чрез насочващи въпроси се уточнява началото му, обстоятелства, които са го предизвикали, последователността, с която са се появили и обогатили психопатологичните проблеми в последствие и се преминава към разкриване на личностните черти на пациента. Отново с насочване или спонтанно той ще разкрие тези условия на своя живот, които са определили неговото личностово сформиране, преживени фрустрации, кризи в различни възрастови преходи, трайни конфликти, вътреличностови или в жизнената среда, изработени механизми за справяне в трудни ситуации.

Пълното интервю включва:
1. сведения за социалното формиране през всички периоди на живота с достатъчен акцент върху сексуалното развитие,
2. актуални конфликти,
3. минали заболявания,
4. стил на вътресемейни отношения в семейството по произход и в собственото.
Постигането на добра експлорация/ открито споделяне между психолог и пациент/ е свързано с умението на психолога да задава въпроси. Така наречените “затворени въпроси” формализират и ограничават споделянето. “Провокативните въпроси” могат да сугестират/ да внушат нещо чуждо/ или обидят болния, да засилят тревожността му, да възбудят неговите съпротиви и блокират комуникацията. “Отворените въпроси” са тези, които стимулират пациента да изследва своите собствени преживявания и да ги формулира според възможностите си.

Част от болните не могат да дадат надеждни сведения за себе си, поради следните причини:
1. Липса на съзнание за болест;
2. Враждебно отношение към анамнезата;
3. Налудно тълкуване на ситуацията и вплитане на налудни идеи в отговорите на въпросите;
4. Състояние на ступор и мутизъм;
5. Помрачение на съзнанието с паметови нарушения или алопсихична дезориентация /пациентът няма съзнание за реалните обстоятелства, има аутопсихична деозиентация – не знае кой е/;
6. Желание на пациента да се представи в социално приемлива светлина – наркомани, алкохолици не са откровени.
За тези случаи сведения за болния се събират от близките, тези които са били в непосредствена близост до него при възникване на психична болест и тези, които са били с него през най- продължителния отрязък от живота му и могат да дадат всички сведения, включени в раздела „история на заболяването”.

Събирането на данни от допълнителни информатори се нарича още „Обективна анамнеза”, като при нея се спазва последователността в събирането на информацията.

Обективната анамнеза цели:
І. Да разкрие евентуални генетични фактори за настоящото разстройство на пациента,
ІІ – да разкрие фамилните отношения, които могат да са осъзнати или неосъзнати като патологични интеракции, могат да са както действащи в момента, така и назад във времето, но да са повлияли на развитието на предболестната личност на пациента, т.е. да имат отношение към етиологията на психичната болест.

СНЕМАНЕ НА ПСИХИЧЕН СТАТУС И ФОРМУЛИРОВКА НА СЛУЧАЙ

Психологичният статус има за цел да разкрие наличните разстройства в психичното функциониране. Отклонения – симптоми в преживяването и поведението на пациента, от които да се изгради синдромалната характеристика на психичната болест при конкретния пациент. Възприета е доста стриктна последователност при изследване на психичния статус, която гарантира пълнота на обхващането на всички психични функции. Умението на изследващия да наблюдава, описва и разговаря е фокусирано върху разбирането на наличните психологически феномени с оглед изграждането на собствена диагностична хипотеза. В клиничната психология и психиатрия снемането на психичния статус се извършва в следната последователност:
І. Описание на външен вид, двигателна активност, мимичната и пантомимичната изразност, желанието или нежеланието на пациента да разговаря, отношението му към психолога и обстановката, изразени чрез невербални комуникационни сигнали. Чрез тези сведения се съди за жизнената активност и отчасти за емоционалното състояние на пациента.
ІІ. Следи се за речта – темпо, ритъм, интонация, прекъсвания, дълги паузи.
ІІІ. Следват въпроси, които имат за цел да идентифицират емоционалния фон на настроението. По време на този първоначален контакт се наблюдава готовността на пациента да вербализира преживяванията си.
ІV. Изследва се съдържанието на мисленето. Най – съществено тук е разкриването на налудна продукция с оглед натрапливи мисли, свръхабнормни убеждения, налудни идеи. Клиничният психолог се стреми да стигне до изясняване това как пациентът си обяснява своите необикновени преживявания.
V. Търси се нарушение във възприятно – представната сфера, както по отношение на ориентираност на облния за собствената му личност / аутопсихична/, така и за ориентираност за околна обстановка/ алопсихична/
VІ. Изследване на паметовите функции/ фиксация, краткосрочна и дългосрочна памет/. От пациента се изисква да запаметява поредица от цифри с прибавяне към последната цифра на числото 3 например. Ако до седмото ниво не допусне грешка значи няма фиксация .
VІІ. Изследва се интелектът на личността чрез елементарни тестове- От пациента се изисква да обясни преносния смисъл в поговорките, абстрактни понятия, ако не може да даде верни определения, говорим за пропуски в интелекта в резултат на психично заболяване.
VІІІ. Критичност – в края на изследването на психичния статус е важно да проверим мнението на пациента за неговото състояние.Т.е. дали разбира и признава, че актуалните му отклонения означават психична болест.

Снемането на анамнеза и психичен статус дават възможност за изграждане на първоначални хипотези за характера на психичното разстройство, които трябва да бъдат проверени и доказани чрез допълнително психично изследване и оценка и други клинични изследвани След събиране на данни от тези изследвания се съставя формулировка нас лучая. Тя е метод за интегриране на всички клинични данни , които са необходими за лечението и прогнозата. Тя е идеографски процес / портрет на индивида/, което значи, че включва ония уникални особености на болния, които са необходими за неговото лечение. Докато диагнозата е номотетичен процес / категоризиращ според международните критерии съответната болест/, то формулировката включва всички значими за конкретния пациент данни, които да подпомогнат цялостния план за лечението и да тушират предразполагащите, отключващите и поддържащите фактори с оглед вторична профилактика и мерки за рехабилитация.

Формата на формулировката включва разделите:
І. Демографски данни – име, възраст, професия, семейно положение;
ІІ. Описателна формулировка – включва симптомите и признаците, характеризиращи разстройството;
ІІІ. Диференциална диагноза – по реда на тяхната вероятност се изброяват всички диагнози, които трябва да се имат предвид с оглед синдромалната характеристика / симптомите и признаците/;
ІV.Етиология – описва се анализ и роля на трите групи фактори по системния подход;